На 24 ноември Форум за арабска култура организира литературна среща. Това събитие даде втори живот на Форума, чиито дейности бяха спрени за известно време. Въпреки този период, се събраха над тридесет души, които споделиха впечатление и мисли за арабската литература, дейността на Форума и как виждат дейността му занапред.
Като символичен жест, бяха прочетени произведения на палестинския автор Махмуд Шукайр и българската поетеса Надя Кехлибарева.
Ако искате да получавате информация за бъдеще сбирки на Форум за арабска култура, присъединете се към нашата група във Фейсбук.
Махмуд Шукайр (1941, Йерусалим) е палестински писател, автор на разкази, миниатюри и романи. Неговият роман „Възхвала за жените в семейството“ стига до кратката листа за Наградата „Букър“ за арабски роман през 2016 г.
Водопад
Сънувах я да върви към градските стени с ножица в ръка. Приближих към нейния сън и я попитах:
– Къде отиваш?
– Каква работа имаш ти с мен – отвърна тя високомерно, – отивам където си искам.
– Уважавам желанието ти – рекох – и решенията, които вземаш.
Тя се извърна към мен и каза:
– Ще отрежа косите си и ще ги засадя в цепнатините на стената, те ще пораснат и ще залеят града, та да го защитят от чужденците.
Думите й ме доведоха до възторг:
– Тези твои коси са толкова красиви.
Протегнах ръка и срамежливо ги погалих. Тя взе да ги реже, а те падаха от гърдите и раменете й като водопад.
Пазари
Сънувах я да обикаля по пазарите из града една вечер. Попитах я:
– Какво те доведе тук – ти живееш далече?
– Ти живееш далече – рече тя.
Щяхме да се скарахме за разстоянието, ако нейният сън не беше от вида, дето не желае да усложнява нещата. За щастие и моят сън беше от същия вид. Понечих да хвана ръката й, когато тя я протегна към мен. Тя легна като врабче в ръката ми и продължихме да обикаляме пазарите.
Изведнъж тя забеляза, че в Ерусалим има наложен полицейски час. Обзе я страх и се притисна към мен, да я защитя от гнева на войниците.
– Не се бой – казах й трезво и разумно. – Живея наблизо.
Тя не подхвана спор за това, може би заради страха, а може би и за да не се разсее нашият сън. Веднага влязохме вкъщи и заключихме вратата зад себе си.
Врата
Тя отвори вратата на съня и към тялото й се промъкна студен полъх.
– Къде излизаш? – попитах.
– Няма значение къде – отвърна, – важното е да изляза.
– Ако излезеш, нашият сън ще се разпилее – рекох.
Обзе я страх и се върна при мен, легна край мен и продължи да сънува, докато аз сънувах как тя сънува, че е затворила вратата.
Спасение
Беше сънувала, че спи върху ръката ми в легло, окачено между земята и небето. Каза ми, че този сън я подразнил с това, че внушава усещането за празнота – празнотата на нашия живот. Каза ми:
– Около нас в съня – никакви хора, никакви живи същества. Хайде – каза – да сънуваме сън, който ще ни върне в нашата земя, или пък ще върне нашата земя при нас. Години наред – каза – се опитвам да сънувам този сън, който не идва.
Значи – каза – ще сънувам своя собствен сън.
Обгърна се с ръце и засънува, че сънува от мое и от свое име сън, който ще ни донесе спасение.
Къща
Заспахме вкъщи, след като затворихме плътно прозорците и тя се приюти в моето тяло от хапещия студ; не очаквахме, че ще дойдат войниците чужденци.
Но те дойдоха в един сън, който сънувахме и трябваше да се отиде до края на съня. Вдигнаха ни, както си бяхме в леглото, и ни захвърлиха в пустошта, сетне поставиха експлозиви в ъглите на къщата и я взривиха.
– Вече нямаме къща – рече тя с раздразнение.
– Ще ти построя къща – рекох аз.
Тя продължи да спи, а аз се захванах да строя къща – с покрив от рози и стени от думи. Къща, недосегаема за експлозивите и способна да оцелява.
Шум
В съня си се вслушахме внимателно и забелязахме, че тишината има свой особен шум, който идва откъм сърцето.
Докато се вслушвахме, дойде дъждът – ненавреме, като да искаше да привлече вниманието ни към своето пристигане, което не бяхме очаквали, или като да ни е причаквал.
Дойде, натоварен с всякакви послания. Прекара в близост до нас час-два. А междувременно аз и Лейла взехме да му доверяваме обзелата ни страст и копнеж.
Автобус
Сънувахме, че стоим под чадъра, беше вечер.
Автобусът закъсня пет минути, през които сънуваше, че е камион, натоварен с плодове и зеленчуци. Тръгна по улицата, след като шофьорът прекъсна съня му, а когато стигна до нас, ние не се качихме в него.
Защото сънувахме, че чакаме влак.
Предложение
– Ти си в Газа, – й казах – а аз – в Йерусалим, как ще се срещнем при тая блокада?
– Ще прибегнем до услугите на интернет – каза тя. Ще направим всичко – ще вдигнем шум до Бога и ще се оженим, ако искаш.
– Прекрасно – казах – и ще имаме три деца.
– Много бързаш – каза тя, – а къде ще живеят?
– В чат-рума – казах. – А когато няма въздушна атака, ще се качваме заедно с тях на покривите на електронните сайтове – те ще играят на воля, а ти и аз ще седнем на ръба на някой сайт, здраво прегърнати, ще си клатим краката във въздуха, покривът на сайта ще се тресе от нас, а ние няма да обръщаме внимание, че се люлее, вглъбени в това, да наблюдаваме как народите си живеят живота, както си искат.
На събирането на 24 ноември бяха прочетени и стихове от Надя Кехлибарева. Нейната внучка, Стоянила Стоянова, представи по най-добрия начин творчеството на известната в миналото поетеса, които стихове макар и да считани за предназначени за деца, могат да бъдат четени от всяка възраст и подобно на „Малкия принц“, посланията са универсални.
Алжир (Из „Птиче с качулка“)
С лакът удря, с пръсти чука
пъргаво момче
и на лека тарамбука
ритъм жив тъче.
Та се гъне и се мята
тънък щур юнак.
Та се стрелка над земята,
сякаш е крилат –
би прелитнал най-накрая
целия площад.
***
Вият се пушилки летни
с лудата игра.
А в очите блесне, светне
мълния добра.
Писнат, спуснат се зяпачи
в танца изведнъж –
до хлапака вече скача
тръпен тъмен мъж.
Към небето вдига длани
старец възхитен.
И люлее рой тюрбани
празничния ден.
Дотърчала отдалеко,
гледам – без да ща –
как извира от човека радостта!
Монголска приказка (Из „Птиче с качулка“)
Влязъл веднъж камиларя
в жълтата улица – крива и тясна.
И пред кафявата къща заварил
голо дете да играе на пясъка.
Спрял, попремрежил очите
и понабръчкал лицето си.
Майката после запитал
колко ще струва детето й.
Младата майка на глас се засмяла,
нежно детето помилвала
и отговорила – би го продала само за двеста камили.
И камиларя – без да се бави –
тръгнал тогава обратно.
Младата майка скоро забравила
странния ден и шегата си.
Минали седмици, минали месеци
и неочаквано пак камиларя
спрял насред жълтата улица весел –
двеста камили докарал.
Щом го видяла, жената изпискала
и до петите изстинала.
Той от шега не разбирал, той искал
малък помощник в пустинята.
И коленичила в пясъка майката,
нека изтръгнат сърцето й,
нека по него четата и узнаят –
няма и няма
цена за детето!
***
История за филджана (Из „Приказки от моряшкия куфар“)
[…] Те оцветяват с разни цветове…човешкото лице и човешката сянка. Крилото и корена. Стъкленото блюдо и глинения филджан – арабската чашка за кафе. И в главата ми неусетно се завъртя приказката за писания филджан, която чувах пак от медникарите.
Паднал веднъж от кована табличка празен филджан – изписан, гледжосан. Момчето, което тичало с табличката – отрупана с поръчки, – дори не забелязало, че загубва кафената чашка. А филджанът се затъркалял надолу по прашната улица. Хи-хи-хи! Толкова му било весело да се търкаля. Но той се спирал под прозорците на всяка къща. И до прага на всеки двор – вик да улови, шепот да подслуша, препирня да не пропусне, молба да не изтърве. И глинената му раковина полека-лека се напълнила с човешки говор. Така филджанът прекосил града, излязъл извън него. Стигнал до пустинята. Засилил се да подскача по пясъка. Но скоро наполовина затънал между заспалите му вълни.
Аман-аман! Уплашил се филджанът, че занапред ще лежи ненужен сред пясъка. Ще лежи – забравен от света. Разтъжил се филджанът. Като сълза блеснал с люспица глеч под месечината.
Но през пустинята същата нощ се задав камилар. Видял камиларят блясъка на глечта. Спрял камилата. Смъкнал се от гърбицата й. Навел се над пясъка. И…в шепата му се сгушил филджанът.
И човекът, и филджанът много се зарадвали.
– Не съм вече далеч от хора, от селище, щом намирам чашка за кафе в пясъка – засмял се камиларят. И благодарно притиснал филджана към гърдите си.
А филджанът това и чакал: той изсипал в сърцето на нощния пътник всички чудесни приказки, които бил насъбрал покрай арабските къщи…
